Кой помага на нацистите да избягат и кой помага да бъдат заловени
През 1950 година мъжът, прочут днес като „ архитектът на Холокоста “, нацисткият офицер от Секретен сътрудник Адолф Айхман, бяга от Европа в Аржентина. По-късно, през 1960 година, той е заловен и докаран в Израел. Отвличането на Айхман от Мосад, разследващата организация на Израел, е юридически съмнително, само че последвалият развой по обвиняването в образуване на всеобщо депортиране на евреи към лагерите на гибелта – дружно с Франкфуртските процеси за Аушвиц от 1963-65 година и проявлението на Холокоста в телевизионния минисериал на Марвин Хомски от 1978 година – се преглежда като основополагащ миг в паметта на тази покруса. Не би трябвало обаче да си спомняме единствено залавянето на нацистите, а изначално обстоятелството, че те съумяват да избягат. Как се случва това?
Слухове от дълго време носят, че ODESSA, кодовото име на „ Организация на някогашните членове на Секретен сътрудник “, измъква нацисти от Европа към Южна Америка – най-вече към Аржентина, чийто президент Хуан Перон е обожател на нацизма. Въпреки че няма безапелационни доказателства, че такава организация е съществувала, евентуално има по-малки и значително самостоятелни нацистки групи, които обезпечават сходни бягства. Смята се, че една от тях е „ Паякът “, в която взе участие и оберщурмбанфюрерът (лидер на щурмова единица) Ото Скорцени, прочут със спасяването на италианския деспот Бенито Мусолини от пандиза в региона на Гран Сасо в Южна Италия през 1943 година
Има различни канали за евакуация – някои нацисти бягат от Дания в Швеция и оттова в Аржентина (т. нар. скандинавски маршрут). Повечето обаче минават през Италия или през Испания (иберийския маршрут), или през Рим и Генуа (ватиканския маршрут). Истински скандалното не е в това, че нацисти оказват помощ на нацисти, което не е изненада, а в това, че една от основните връзки работи в скрито съглашение с Ватикана. Толкова признателен е Айхман за тази помощ, че иска да получи – въпреки и протестант – статута на „ почетен член “ на католическата черква.
Маршрутите през Италия са проведени частично от хърватския духовник Крунослав Степан Драганович и австрийския свещеник в Рим Алоис Худал. На избягалите нацисти са издадени подправени документи за идентичност, което, несъмнено, не би могло да стане без подпомагане от Международния червен кръст. Много важни нацисти се измъкват през тези марщрути: с изключение на Айхман, бегълците включват и Йозеф Менгеле, и Анте Павелич, водачът на хърватското придвижване Усташи, виновен за гибелта на над 100 000 евреи и сърби.
Хауптщурмфюрер Клаус Барби
И освен нацистите и техните последователи управляваха каналите. Корпусът за разузнаване на армията на Съединените щати (CIC) оказва помощ на някои от своите информатори да стигнат Южна Америка през Италия, в това число функционера на Гестапо Клаус Барби, по този начин нареченият „ касапин от Лион “. Корпусът употребява Барби като осведомител за комунистическата активност – даже откакто се знае, че е забъркан в закононарушения против френската опозиция и евреите – и отхвърля да го съобщи на французите, които желаят да го съдят. В последна сметка благодарение на Драганович американците реализират бягството му в Боливия. Освен това британците се опълчват на натиска да арестуват Павелич, въпреки да знаят къде се намира – предаването на Барби на Йосип Броз Тито, министър-председател на Югославия, би означавало, че усташките сътрудници, които работят за британците в акцията против комунизма на Тито, биха били по-малко навити да сътрудничат.
Американските и английските секрети служби оказват помощ на някои някогашни нацисти да избегнат ръката на закона като ги вербуват след войната за шпионаж. През 1988 година общопартиен парламентарен отчет разкрива, че Англия, както написа историкът Дейвид Чезарани, е „ леговище за хора, които са работили с готовност с нацистите и са правили жестокости над евреи и други цивилни по време на войната. “ Американците също притеглят нацистки учени, с цел да подкрепят построяването на военните си проучвания,. Съветския съюз също. Операцията Кламер, да вземем за пример, е американска стратегия за залавяне на колкото се може повече немски учени, които да оказват помощ в предстоящата Студената война.
Това не значи, че съдружниците не са следили нацисти в края на войната. В бестселъра си за 2013 година, „ Ханс и Рудолф “, писателят Томас Хардинг разказва по какъв начин огромният му чичо Ханс, еврейски бежанец във Англия през 1936 година, се причислява към английския екип за следствие на военни закононарушения през 1945 година и оказва помощ да се издири Рудолф Хес, пълководец на Аушвиц. Американците залавят и Ернст Калтенбрунер, началник на Главния офис за сигурност на Райха, в австрийските планини през май 1945 година Процесите в Нюрнберг и всички, които ги следват, надали биха били вероятни без обилни старания за арестуване на нацисти. Нито щеше да има денацификацията, като се има поради, че съдружниците във всичките четири зони на следвоенна Германия интернират към 250 000 някогашни нацистки чиновници. И въпреки всичко бягствата в Южна Америка на доста нацисти повдига въпроси за небрежността на съдружниците.
Никоя организация не е по-отдадена на лова на нацисти от Мосад, израелската разследваща организация, която хваща Айхман. Но районният прокурор на Хесен в Западна Германия Фриц Бауер е този, който казва на Мосад местонахождението на Айхман в Аржентина. Бауер, избягал от нацистка Германия през 1935 година, е евреин и педераст, а в следвоенна Западна Германия той води много самотна борба за изправяне на нацистите пред съда.
Популярността на процеса против Айхман, който се предава по малкия екран, помага за установяването на Холокоста в основата на израелската еднаквост. Но при започване на 60-те години Мосад губи интерес към преследването на Йозеф Менгеле, като вместо това се концентрира върху заканите против израелската сигурност.
Преследването на нацистите е обвързвано и със Симон Визентал (1908–2005, на главната снимка), австриец, оживял от Холокоста. Визентал изиграва основна роля, да вземем за пример, в залавянето и изправянето под съда на Франц Щангл през 1967 година, някогашен комендант на лагерите Собибор и Треблинка, избягал в Бразилия. Визентал обаче е подложен на критика за измислянето на части от биографията си, където преувеличава ролята, която изиграва при залавянето на Айхман. Докато биографът на Визентал Алън Леви твърди в „ Ловецът на нацисти “, че точно Визентал открива скривалището на Айхман, създателят Гай Уолтърс твърди, че Визентал „ не изиграва директна роля нито в сполучливото намиране на Айхман, нито в реалност при залавянето му “. Като се има поради, че Визентал счита, че Айхман живее в Европа, до момента в който нацистът в действителност е в Аржентина, Уолтърс евентуално е прав. Но централната роля на австриеца в лова на нацисти е неоспорима, без значение от украшенията в записките му. През 1970 година той показва, че четирима членове на новото австрийско държавно управление са някогашни нацисти. В процеса на работата си е упрекнат от някои в Nestbeschmutzung – че очерня страната си, като „ замърсява гнездото “. Но нацисткият лов на Визентал предизвиква Австрия да се изправи против нацисткото си минало.
